четвъртък, 7 ноември 2013 г.

ПО ДИРЯТА НА БЯЛОТО КРИЛО




Те винаги се появяваха като по чудо. Сякаш Дядо Боже ги спускаше в яслите. Излизаха от яхъра топли и зализани, тънка пара се издишваше през пресните им ноздри, а крачетата им пристъпваха неумело, неестествено и дори смешно по сипкавия сняг. Една майка ги раждаше – Чайка: спокойна, лъскава, черна, с бял нишан на челото. От него идеше името й – от чайката на челото. Малките бяха толкова крехки и изнежени, че не ни се извръщаше езикът, за да ги наречем телета. Затова се вглеждахме в тях, като че ли са написани, и бързо ги кръщавахме. Първото беше Шарко, защото бе черно на бели петънца; второто – Черньо, досещате се защо; а третото Шоко – с цвят на какао и бяло каймаче на муцунката.

С изненада гледахме как от ден на ден растат, укрепват, пъргавеят, а майка им все по-високо подскача, докато бозаят от нея. Големи палавници се извъждаха? Предизвикваха ни за закачки, хитро ядяха курабийките от шепите ни, ловко прескачаха над тояжки и през обръчи. Но после или обръчите отесняваха, или рискувахме да бъдем повалени в разгара на играта. И разбираха. Как пък всичко разбираха? В началото се изумявахме, но после свиквахме с тяхното разбиране. А когато съвсем поумняваха, ставаха бавни, умислени, послушни. Можеше да седиш на трикракото столче със скицник и молив в ръка и да ги рисуваш от сутрин до вечер. По-кротки модели едва ли са стъпвали дори в Художествената Академия. Толкова кротки, че чак да ти доскучае, да се загледаш в картинката си и да се убедиш в нейното несъвършенство.

По чудо идваха, но и по чудо си отиваха. Все сутрин, докато сънят още къшка песента на третия петел. Дълго не разбирахме това тайнство. А като зададехме въпрос, получавахме един и същи отговор – порасна вече, отиде да си дири булка.
Че бяха пораснали, не ще й дума. Че им се полагаше булка – спор няма. Тъгувахме до неделя край празния яхър, докато новото сено съвсем изпие мириса им, пък като виждахме и Чайка да се завръща от паша спокойна – забравяхме.

Но една заран се събудих от късото мучене на Бялото Крило и разбрах, че нещо го мъчи. Станах, залепих нос в стъклото на прозореца и видях един огромен камион да влиза през голямата порта рачешаката – с ремаркето напред. Дядо се луташе в двора, превеждаше непохватно синджира от ръка на ръка, заставаше пред дъха на Бялото Крило, целуваше го, милваше якото му чело и скришно бършеше очи с доченото каскетче. Прегърна Бялото Крило през шия, от раз му преметна капистрата и го поведе към платформата на чуждия камион. Крилото го следваше и повече не каза нищо, а дядо и не посмяваше да го погледне в очите. Сетне дигнаха оградката на ремаркето, зажеглиха я по краищата и двигателят запали.

Дядо се втурна към сламника и ... по-нататък не видях.
Чудех се дали да питам какво стана или не. Но сърце не трае – попитах. А той ми отговори само с една дума – Родопа.
Родопа?... Родопа планина.


Слава Богу, мина още време докато разбера, че така се казва и заводът за месни продукти, който днес вече не съществува. И той последва Бялото Крило.

КАК БЕКИ БОЯДИСА ОГРАДАТА НА ТОМ


Бях чела „Приключенията на Том Сойер” още в първи за втори клас. Но от всичко най-ярко си спомнях момента с Беки в пещерата и този, с боядисването на оградата.

Онова лято беше първото лято без баба. Отиде си през пролетта – в сезона на божурите… Затова прекарах повече от месец с дядо. Да не е съвсем сам.  Той ми позволяваше всичко. Ходех на реката всеки ден, а на дискотека – всяка вечер. Какво ти? Аз бях ключодържател, метач и диджей на дискотеката!
По едно време започна да ме буди рано сутрин, защото дойде ред за събиране на сеното. Ставахме в пет, плискахме си очите със студена вода. Аз – по-леко. Той ми се смееше и викаше:


-         Абе, какво се миеш като коте? Плискай смело.

Плискай, плискай, ала не бях като него – и зимно време до кръста гол на външната чешма?

Потегляхме с манерка вода, малко сирене и хляб и след половин час бяхме на ливадите под гората, над Студената река – пълна с водопади и корита, в които да потънеш до шия. До пладне тичахме на тегели: надолу-нагоре по ливадата с вилите; пластехме, товарехме на каручката и, пояли на две-на три, потегляхме обратно.

Прониква в косата
топло сено.
Каруца катурва баира.
По-бавно, по-бавно върви!
Усещам дъха на селото.

Весели бяха дните. Нощите – тихи. Само един плъх на тавана държеше на тръни моите самостоятелни нощувки в голямата къща. Дядо спеше в ниската част.
И сутрините бяха кротки. Въпреки нас двамата къщата се усещаше празна, боята по прозорците изнемощяваше, а тази – по оградата – направо падаше.
Нямаше жена. Мира не ми даваше, че няма жена.

Един ден се сетих за Том Сойер и разбрах, че няма кой да ме накара да боядисам оградата, а пък и не заслужавах никакво наказание. Тогава отидох до дядо, който дялкаше хващалото на една гега, и му казах:

-         Дядо, да идем до града за блажна боя, колкото за оградата, портата,
и черчеветата?

Той вдигна очи, просветля и рече:
-         Добре, още днес ще ида.

Донесе ми боя и за една седмица къщата грейна.
-         Много е хубаво – казваше дядо. – Да бе жива баба ти да види!
-         Е, има и друга жена сега.

И той кимаше съгласен.

понеделник, 28 ноември 2011 г.

ЗАРЕЗАН С МАГАРЕ И ЛЕКА АТЛЕТИКА


Имаше едно време един ден в годината, когато цялото село опустяваше. Дъщерята на споминалия се поп биеше камбаната на еднокорабната църква за “сбор”. Всички се стичаха на мегдана и от там народът се изнасяше към лозята. Кой на каруца, кой на кон, кой пешком. Иван Тупанджията вървеше напред, а след него кларинетистът, акордеонистът и Мара Лиса – в народна носия по бяла риза, с китка мушкато и здравец зад ухото. Как не замръзваше тая жена в снеговития февруарски ден? Ама как можеше да замръзне, като под едната мишница носеше гореща погача, с другата ръка надигаше бъклица червено вино, а през цялото време пееше, подрипваше и викаше “и-хууууу”. Всички се смеехме, пригласяхме и несетно стигахме до лозята. А там – огньове, мръвки, пити, бъчви с вино, пак песни и ръченици. Чевръсто зарязваха главините близо до пътя, да се свърши първо работата, че после празникът да си върви както си му е редът.

Ой Трифоне, Трифоне, Трифонееее, имат ли песните спиране, спрат ли – значи умираме...

Пък големи играорци имаше селото! Само наааай-най-престарелите баби и дядовци гледаха с насълзени от пушека очи и на място потропваха нови галоши под шарени чорапи от три пъти предена вълна.
Веднъж бяхме взели назаем магарето на Иван Тупанджията – и бездруго той имаше отговорна роля в празника. Магарето бе кротко и дотолкова очовечено, че позволяваше на децата да го яздят без седло – без нищо. Така че, ние, дечурлигата, яли-не яли, ама магаренцето мира не видя от нас. На връщане го впрегнаха в каручката, за да ни носи по надолнището. Мерак ни беше да се возим прави – като във “Винету” или “За един пробит долар”, които гледахме миналото лято, два поредни четвъртъка в преминаващото през село кино.
Накачихме се ние. Аз, като по-височка, застанах най-отзад в каручката. Брат ми – най-отпред, готов да шибне леко магаренцето, за да потеглим. Викна му – дий! То стои. Втори път – дий! Пак не помръдва. Накрая всички в хор се провикнахме – дииииииииййййййй!
И изведнъж, не щеш ли, магарето се втурна с такава сила, че аз залитнах назад,  прелетях над дрънчащата ос и не сетих кога се приземих на чакъла, но на крака!
Първата ми мисъл бе “Фосбъри” – ето ти тебе висок скок. Хем висок, хем дълъг!... След този ден още пет години прилежно си тренирах леката атлетика.

петък, 18 март 2011 г.

НА ТОЗИ ДЕН













Едно лято неистово ми се прииска да издълбая нещо върху камък. Започнах все по-дълго да се заглеждам в дирека на портата, където пишеше "1947 г." Но камъкът бе изписан толкова нежно и толкова дълбоко, сякаш е бил мек като тесто и са чертали по него с дръжка на вилица. Веднъж не издържах и попитах дядо ми:

- Дядо, кой е написал 1947 г. на дирека?

- Аз – рече той.

- А ще ми намериш ли и на мен един камък?

- За какво ти е пък сега?

- Много искам и аз да издълбая нещо? С какво го написа?

- С длето и чук. Ама това не са момичешки работи? Я си ходи по реката с децата? Не е тая работа за тебе.

- Дядо бе, моля те! Дай ми камък, длето и чукче?

Той поклати глава и хвана към яхъра. На другия ден аз пак – камък та камък! Не мирясвам. След три дни кандиса човекът. Докара ми от реката една плоча, извади от избата дебела кърпа, от която се подадоха длето и чукче.

- Ето ти – дялай, щом щеш! Само че гледай да не си убиеш пръстите, да не ти хвръкне прах в очите и да не спукаш плочата. Почуквай ей под такъв ъгъл, начестичко, леко, все едно играеш – но е тежък тоя чук за тебе, да знаеш.

Цъфнах от радост. Започнах да обикалям плочата с длето и чук в ръка. Оставях ги на трикракото столче, галех камъка, с някаква наивна надежда, че щом започна да го удрям, той ще се отпусне и за един следобед ще напиша нещото. Дядо ме гледаше отстрани с любопитно-хитра усмивка и ме запита:

- Какво мислиш да напишеш?

Стъписах се. Какво ли? Не бях мислила досега? Но, за да не се бавя и да се излагам пред него отговорих сериозно:

- Ами ще напишааа...НА ТОЗИ ДЕН ИЗДЪЛБАХ ТОЗИ КАМЪК

Сега вече ме оставиха насаме с плочата, подпряна на бунара. Нямаше повече време за губене, имах наум и какво ще издялам. Започнах. Удар – длетото се хързулна. Удар – улучих, получи се резка. Пак – леко, по-често. .. Китката ми отмаля, а буквата Н бе само с една чертичка. Стоката се прибра от паша. Здрачи се, легнах и заспах на мига.

На сутринта отново бях пред камъка, пак почуквах и сама си говорех "правилно… не – по-леко… добре, добре… ех – слабо".

Сянката на ябълката кръжеше около мен, деца ме викаха зад оградата. А аз ни чувах, ни ядях. Само ябълки.

Дните започнаха да потъват в чертите на буквите. И тъкмо когато по пладне на плочата грейна НА ТОЗИ ДЕН, дядо се появи от нейде и рече:

- Обади се майка ти. Довечера ще дойдат да те вземат, че ще ходите на море.

Бях като тресната с мухобойка. Отчаяна. За първи път отчаяна пред думата "море". Ами камъкът, ами надписът? После започва учебната година – и край!..

Така си стоя плочата до бунара, чак до другото лято. Гледах надписа като нещо далечно и непосилно, но повече не похванах длето. Като че ли камъкът не поиска аз да допиша, че съм го издълбала. Просто той не се отдава на всеки.

ДА ЖИВЕЕШ ПОЕЗИЯТА

(Хайбун)

Живеехме просто и природосъобразно, дори без да мислим какво значи второто. Хранехме се с онова, за което сме копали, лекувахме раните с живовляк, кашлиците – с жълт кантарион, стомашната болка – с мед и ракия...

Вечер слушахме радио-театър от малък транзистор, денем четяхме книжки. Разбирахме колко сме малки по големите сенки, които хвърляме по стените, осветени от лампигазени, карбитени... Прескачахме огън, за да се опушим хубаво и да не ни припарват комарите. Къпехме се със слънчева вода на лунна светлина. С домашен сапун, докато не разберем, че има цвете “сапунче”, дадено му да те пречисти дори в най-дивата природа.

цвете сапунче

ти го разтриваш

то се разпенва

Гледахме небето от своята черга: съзвездия, падащи звезди, изкуствени спътници; забравяйки времето, докато чергата, на която лежим ни казваше, че някои треви не са нежни като другите.

Будехме се по зорница, когато росата се ражда и живее по-кратко от винарката, с която можехме да споделим песента на щурците и шумуленето на музикалните таралежи.

Не се питахме – колко малко е нужно на човек, за да е чист, здрав и щастлив?

Днес завръщането към този живот е възможно колкото да направиш от едно стихотворение завръщане в бъдещето. Затова не го пиша.

БЯГСТВОТО НА КЕРУБИНО


Тази вечер е годишният концерт. От сутринта съм на пианото. Повратям и подесетвам “Арията на Керубино” наизуст. От време на време ставам да погледна тюркоазената рокля с бялата якичка, която трепетно чака на закачалката от вчера. После пак просвирвам такт по такт, фраза по фраза – за да ми се “набиват в пръстите”, както казва Захариева, моята учителка. Но с настъпването на късния следобед започвам да плета пръсти, Моцарт запелтечва, сякаш е ял скоруша, Керубино ми се изплъзва, а времето тече. Усещам как забравям всичко отзад напред. Не може да бъде? Как ще изляза пред публика така? Ами Захариева? Абсурд! Няма да изляза. А на какво ще ме направи тя?
Все пак обличам роклята, гледам се в огледалото – тюркоазена, безпаметна и трепереща. Връщам се на пианото да хвана мелодията. Тук Керубино, там Керубино – няма го!
Няма да отида на концерта. Болна съм. Циферблатът на стенния часовник плува в очите ми…7… Концертът започва. Мене ме няма. Вземам моливчето, което се търкаля на осма октава и записвам на гърба на Моцарт:

Музика, нежност, светлина,
звуци от лира, пиано.
В твоята тиха сълза
цяло сърцето побранo...

Пиша и рева.

Слънчев лъч в мокри цветя,
кацнала птица на шепа.
Музика е света.
Аз съм прашинка от вечност...

Драскам и преписвам, драскам и преписвам на чисто. Чета и препрочитам. И заспивам.
На сутринта бързам за урока. Напъхвам стихотворението в джоба. Изобщо не знам какво да кажа на Захариева? Тя не ме чака, но щом влизам, цялата се настършва и отваря ей такива уста. Но аз не чувам какво говори. Подавам й стихотворението. Тя чете, мълчи и млъква. Казва само – пресвирила си – и отваря Моцарт. Нова пиеса.
На тръгване краднешком свивам стихотворението и се спирам чак на фонтана. Сгъвам листа на параходче и го оставям във водата. Като Пучини. Нали и той така прави от цигулката на сина си кораб с мачта, а после заедно го пускат в яхтеното пристанище?
Кандилка се параходчето ми. Разтичат се думите “аз съм прашинка от вечност”.
Дрън-дрън! Прашинка от вечност. Щях да съм, ако бях се качила на сцената. А сега?
Само невечните реват и се предават, момиче.