НА ТОЗИ ДЕН

Едно лято неистово ми се прииска да издълбая нещо върху камък. Започнах все по-дълго да се заглеждам в дирека на портата, където пишеше "1947 г." Но камъкът бе изписан толкова нежно и толкова дълбоко, сякаш е бил мек като тесто и са чертали по него с дръжка на вилица. Веднъж не издържах и попитах дядо ми:

- Дядо, кой е написал 1947 г. на дирека?

- Аз – рече той.

- А ще ми намериш ли и на мен един камък?

- За какво ти е пък сега?

- Много искам и аз да издълбая нещо? С какво го написа?

- С длето и чук. Ама това не са момичешки работи? Я си ходи по реката с децата? Не е тая работа за тебе.

- Дядо бе, моля те! Дай ми камък, длето и чукче?

Той поклати глава и хвана към яхъра. На другия ден аз пак – камък та камък! Не мирясвам. След три дни кандиса човекът. Докара ми от реката една плоча, извади от избата дебела кърпа, от която се подадоха длето и чукче.

- Ето ти – дялай, щом щеш! Само че гледай да не си убиеш пръстите, да не ти хвръкне прах в очите и да не спукаш плочата. Почуквай ей под такъв ъгъл, начестичко, леко, все едно играеш – но е тежък тоя чук за тебе, да знаеш.

Цъфнах от радост. Започнах да обикалям плочата с длето и чук в ръка. Оставях ги на трикракото столче, галех камъка, с някаква наивна надежда, че щом започна да го удрям, той ще се отпусне и за един следобед ще напиша нещото. Дядо ме гледаше отстрани с любопитно-хитра усмивка и ме запита:

- Какво мислиш да напишеш?

Стъписах се. Какво ли? Не бях мислила досега? Но, за да не се бавя и да се излагам пред него отговорих сериозно:

- Ами ще напишааа...НА ТОЗИ ДЕН ИЗДЪЛБАХ ТОЗИ КАМЪК

Сега вече ме оставиха насаме с плочата, подпряна на бунара. Нямаше повече време за губене, имах наум и какво ще издялам. Започнах. Удар – длетото се хързулна. Удар – улучих, получи се резка. Пак – леко, по-често. .. Китката ми отмаля, а буквата Н бе само с една чертичка. Стоката се прибра от паша. Здрачи се, легнах и заспах на мига.

На сутринта отново бях пред камъка, пак почуквах и сама си говорех "правилно… не – по-леко… добре, добре… ех – слабо".

Сянката на ябълката кръжеше около мен, деца ме викаха зад оградата. А аз ни чувах, ни ядях. Само ябълки.

Дните започнаха да потъват в чертите на буквите. И тъкмо когато по пладне на плочата грейна НА ТОЗИ ДЕН, дядо се появи от нейде и рече:

- Обади се майка ти. Довечера ще дойдат да те вземат, че ще ходите на море.

Бях като тресната с мухобойка. Отчаяна. За първи път отчаяна пред думата "море". Ами камъкът, ами надписът? После започва учебната година – и край!..

Така си стоя плочата до бунара, чак до другото лято. Гледах надписа като нещо далечно и непосилно, но повече не похванах длето. Като че ли камъкът не поиска аз да допиша, че съм го издълбала. Просто той не се отдава на всеки.

ДА ЖИВЕЕШ ПОЕЗИЯТА

(Хайбун)

Живеехме просто и природосъобразно, дори без да мислим какво значи второто. Хранехме се с онова, за което сме копали, лекувахме раните с живовляк, кашлиците – с жълт кантарион, стомашната болка – с мед и ракия...

Вечер слушахме радио-театър от малък транзистор, денем четяхме книжки. Разбирахме колко сме малки по големите сенки, които хвърляме по стените, осветени от лампи – газени, карбитени... Прескачахме огън, за да се опушим хубаво и да не ни припарват комарите. Къпехме се със слънчева вода на лунна светлина. С домашен сапун, докато не разберем, че има цвете “сапунче”, дадено му да те пречисти дори в най-дивата природа.

цвете сапунче

ти го разтриваш

то се разпенва

Гледахме небето от своята черга: съзвездия, падащи звезди, изкуствени спътници; забравяйки времето, докато чергата, на която лежим ни казваше, че някои треви не са нежни като другите.

Будехме се по зорница, когато росата се ражда и живее по-кратко от винарката, с която можехме да споделим песента на щурците и шумуленето на музикалните таралежи.

Не се питахме – колко малко е нужно на човек, за да е чист, здрав и щастлив?

Днес завръщането към този живот е възможно колкото да направиш от едно стихотворение завръщане в бъдещето. Затова не го пиша.

БЯГСТВОТО НА КЕРУБИНО

Тази вечер е годишният концерт. От сутринта съм на пианото. Повратям и подесетвам “Арията на Керубино” наизуст. От време на време ставам да погледна тюркоазената рокля с бялата якичка, която трепетно чака на закачалката от вчера. После пак просвирвам такт по такт, фраза по фраза – за да ми се “набиват в пръстите”, както казва Захариева, моята учителка. Но с настъпването на късния следобед започвам да плета пръсти, Моцарт запелтечва, сякаш е ял скоруша, Керубино ми се изплъзва, а времето тече. Усещам как забравям всичко отзад напред. Не може да бъде? Как ще изляза пред публика така? Ами Захариева? Абсурд! Няма да изляза. А на какво ще ме направи тя?

Все пак обличам роклята, гледам се в огледалото – тюркоазена, безпаметна и трепереща. Връщам се на пианото да хвана мелодията. Тук Керубино, там Керубино – няма го!

Няма да отида на концерта. Болна съм. Циферблатът на стенния часовник плува в очите ми…7… Концертът започва. Мене ме няма. Вземам моливчето, което се търкаля на осма октава и записвам на гърба на Моцарт:

Музика, нежност, светлина,

звуци от лира, пиано.

В твоята тиха сълза

цяло сърцето побранo...

Пиша и рева.

Слънчев лъч в мокри цветя,

кацнала птица на шепа.

Музика е света.

Аз съм прашинка от вечност...

Драскам и преписвам, драскам и преписвам на чисто. Чета и препрочитам. И заспивам.

На сутринта бързам за урока. Напъхвам стихотворението в джоба. Изобщо не знам какво да кажа на Захариева? Тя не ме чака, но щом влизам, цялата се настършва и отваря ей такива уста. Но аз не чувам какво говори. Подавам й стихотворението. Тя чете, мълчи и млъква. Казва само – пресвирила си – и отваря Моцарт. Нова пиеса.

На тръгване краднешком свивам стихотворението и се спирам чак на фонтана. Сгъвам листа на параходче и го оставям във водата. Като Пучини. Нали и той така прави от цигулката на сина си кораб с мачта, а после заедно го пускат в яхтеното пристанище?

Кандилка се параходчето ми. Разтичат се думите “аз съм прашинка от вечност”.

Дрън-дрън! Прашинка от вечност. Щях да съм, ако бях се качила на сцената. А сега?

Само невечните реват и се предават, момиче.