четвъртък, 7 ноември 2013 г.

ПО ДИРЯТА НА БЯЛОТО КРИЛО




Те винаги се появяваха като по чудо. Сякаш Дядо Боже ги спускаше в яслите. Излизаха от яхъра топли и зализани, тънка пара се издишваше през пресните им ноздри, а крачетата им пристъпваха неумело, неестествено и дори смешно по сипкавия сняг. Една майка ги раждаше – Чайка: спокойна, лъскава, черна, с бял нишан на челото. От него идеше името й – от чайката на челото. Малките бяха толкова крехки и изнежени, че не ни се извръщаше езикът, за да ги наречем телета. Затова се вглеждахме в тях, като че ли са написани, и бързо ги кръщавахме. Първото беше Шарко, защото бе черно на бели петънца; второто – Черньо, досещате се защо; а третото Шоко – с цвят на какао и бяло каймаче на муцунката.

С изненада гледахме как от ден на ден растат, укрепват, пъргавеят, а майка им все по-високо подскача, докато бозаят от нея. Големи палавници се извъждаха? Предизвикваха ни за закачки, хитро ядяха курабийките от шепите ни, ловко прескачаха над тояжки и през обръчи. Но после или обръчите отесняваха, или рискувахме да бъдем повалени в разгара на играта. И разбираха. Как пък всичко разбираха? В началото се изумявахме, но после свиквахме с тяхното разбиране. А когато съвсем поумняваха, ставаха бавни, умислени, послушни. Можеше да седиш на трикракото столче със скицник и молив в ръка и да ги рисуваш от сутрин до вечер. По-кротки модели едва ли са стъпвали дори в Художествената Академия. Толкова кротки, че чак да ти доскучае, да се загледаш в картинката си и да се убедиш в нейното несъвършенство.

По чудо идваха, но и по чудо си отиваха. Все сутрин, докато сънят още къшка песента на третия петел. Дълго не разбирахме това тайнство. А като зададехме въпрос, получавахме един и същи отговор – порасна вече, отиде да си дири булка.
Че бяха пораснали, не ще й дума. Че им се полагаше булка – спор няма. Тъгувахме до неделя край празния яхър, докато новото сено съвсем изпие мириса им, пък като виждахме и Чайка да се завръща от паша спокойна – забравяхме.

Но една заран се събудих от късото мучене на Бялото Крило и разбрах, че нещо го мъчи. Станах, залепих нос в стъклото на прозореца и видях един огромен камион да влиза през голямата порта рачешаката – с ремаркето напред. Дядо се луташе в двора, превеждаше непохватно синджира от ръка на ръка, заставаше пред дъха на Бялото Крило, целуваше го, милваше якото му чело и скришно бършеше очи с доченото каскетче. Прегърна Бялото Крило през шия, от раз му преметна капистрата и го поведе към платформата на чуждия камион. Крилото го следваше и повече не каза нищо, а дядо и не посмяваше да го погледне в очите. Сетне дигнаха оградката на ремаркето, зажеглиха я по краищата и двигателят запали.

Дядо се втурна към сламника и ... по-нататък не видях.
Чудех се дали да питам какво стана или не. Но сърце не трае – попитах. А той ми отговори само с една дума – Родопа.
Родопа?... Родопа планина.


Слава Богу, мина още време докато разбера, че така се казва и заводът за месни продукти, който днес вече не съществува. И той последва Бялото Крило.

Няма коментари:

Публикуване на коментар