ЗАРЕЗАН С МАГАРЕ И ЛЕКА АТЛЕТИКА

Имаше едно време един ден в годината, когато цялото село опустяваше. Дъщерята на споминалия се поп биеше камбаната на еднокорабната църква за “сбор”. Всички се стичаха на мегдана и от там народът се изнасяше към лозята. Кой на каруца, кой на кон, кой пешком. Иван Тупанджията вървеше напред, а след него кларинетистът, акордеонистът и Мара Лиса – в народна носия по бяла риза, с китка мушкато и здравец зад ухото. Как не замръзваше тая жена в снеговития февруарски ден? Ама как можеше да замръзне, като под едната мишница носеше гореща погача, с другата ръка надигаше бъклица червено вино, а през цялото време пееше, подрипваше и викаше “и-хууууу”. Всички се смеехме, пригласяхме и несетно стигахме до лозята. А там – огньове, мръвки, пити, бъчви с вино, пак песни и ръченици. Чевръсто зарязваха главините близо до пътя, да се свърши първо работата, че после празникът да си върви както си му е редът.

Ой Трифоне, Трифоне, Трифонееее, имат ли песните спиране, спрат ли – значи умираме...

Пък големи играорци имаше селото! Само наааай-най-престарелите баби и дядовци гледаха с насълзени от пушека очи и на място потропваха нови галоши под шарени чорапи от три пъти предена вълна.

Веднъж бяхме взели назаем магарето на Иван Тупанджията – и бездруго той имаше отговорна роля в празника. Магарето бе кротко и дотолкова очовечено, че позволяваше на децата да го яздят без седло – без нищо. Така че, ние, дечурлигата, яли-не яли, ама магаренцето мира не видя от нас. На връщане го впрегнаха в каручката, за да ни носи по надолнището. Мерак ни беше да се возим прави – като във “Винету” или “За един пробит долар”, които гледахме миналото лято, два поредни четвъртъка в преминаващото през село кино.

Накачихме се ние. Аз, като по-височка, застанах най-отзад в каручката. Брат ми – най-отпред, готов да шибне леко магаренцето, за да потеглим. Викна му – дий! То стои. Втори път – дий! Пак не помръдва. Накрая всички в хор се провикнахме – дииииииииййййййй!

И изведнъж, не щеш ли, магарето се втурна с такава сила, че аз залитнах назад,  прелетях над дрънчащата ос и не сетих кога се приземих на чакъла, но на крака!

Първата ми мисъл бе “Фосбъри” – ето ти тебе висок скок. Хем висок, хем дълъг!... След този ден още пет години прилежно си тренирах леката атлетика.