петък, 18 март 2011 г.

БЯГСТВОТО НА КЕРУБИНО


Тази вечер е годишният концерт. От сутринта съм на пианото. Повратям и подесетвам “Арията на Керубино” наизуст. От време на време ставам да погледна тюркоазената рокля с бялата якичка, която трепетно чака на закачалката от вчера. После пак просвирвам такт по такт, фраза по фраза – за да ми се “набиват в пръстите”, както казва Захариева, моята учителка. Но с настъпването на късния следобед започвам да плета пръсти, Моцарт запелтечва, сякаш е ял скоруша, Керубино ми се изплъзва, а времето тече. Усещам как забравям всичко отзад напред. Не може да бъде? Как ще изляза пред публика така? Ами Захариева? Абсурд! Няма да изляза. А на какво ще ме направи тя?
Все пак обличам роклята, гледам се в огледалото – тюркоазена, безпаметна и трепереща. Връщам се на пианото да хвана мелодията. Тук Керубино, там Керубино – няма го!
Няма да отида на концерта. Болна съм. Циферблатът на стенния часовник плува в очите ми…7… Концертът започва. Мене ме няма. Вземам моливчето, което се търкаля на осма октава и записвам на гърба на Моцарт:

Музика, нежност, светлина,
звуци от лира, пиано.
В твоята тиха сълза
цяло сърцето побранo...

Пиша и рева.

Слънчев лъч в мокри цветя,
кацнала птица на шепа.
Музика е света.
Аз съм прашинка от вечност...

Драскам и преписвам, драскам и преписвам на чисто. Чета и препрочитам. И заспивам.
На сутринта бързам за урока. Напъхвам стихотворението в джоба. Изобщо не знам какво да кажа на Захариева? Тя не ме чака, но щом влизам, цялата се настършва и отваря ей такива уста. Но аз не чувам какво говори. Подавам й стихотворението. Тя чете, мълчи и млъква. Казва само – пресвирила си – и отваря Моцарт. Нова пиеса.
На тръгване краднешком свивам стихотворението и се спирам чак на фонтана. Сгъвам листа на параходче и го оставям във водата. Като Пучини. Нали и той така прави от цигулката на сина си кораб с мачта, а после заедно го пускат в яхтеното пристанище?
Кандилка се параходчето ми. Разтичат се думите “аз съм прашинка от вечност”.
Дрън-дрън! Прашинка от вечност. Щях да съм, ако бях се качила на сцената. А сега?
Само невечните реват и се предават, момиче.

Няма коментари:

Публикуване на коментар