Те винаги се появяваха като по
чудо. Сякаш Дядо Боже ги спускаше в яслите. Излизаха от яхъра топли и зализани,
тънка пара се издишваше през пресните им ноздри, а крачетата им пристъпваха
неумело, неестествено и дори смешно по сипкавия сняг. Една майка ги раждаше –
Чайка: спокойна, лъскава, черна, с бял нишан на челото. От него идеше името й – от чайката на челото.
Малките бяха толкова крехки и изнежени, че не ни се извръщаше езикът, за да ги
наречем телета. Затова се вглеждахме в тях, като че ли са написани, и бързо ги кръщавахме. Първото беше
Шарко, защото бе черно на бели петънца; второто – Черньо, досещате се защо; а
третото Шоко – с цвят на какао и бяло каймаче на муцунката.
С изненада гледахме как от ден на
ден растат, укрепват, пъргавеят, а майка им все по-високо подскача, докато
бозаят от нея. Големи палавници се извъждаха? Предизвикваха ни за закачки,
хитро ядяха курабийките от шепите ни, ловко прескачаха над тояжки и през
обръчи. Но после или обръчите отесняваха, или рискувахме да бъдем повалени в
разгара на играта. И разбираха. Как пък всичко разбираха? В началото се
изумявахме, но после свиквахме с тяхното разбиране. А когато съвсем поумняваха,
ставаха бавни, умислени, послушни. Можеше да седиш на трикракото столче със
скицник и молив в ръка и да ги рисуваш от сутрин до вечер. По-кротки модели
едва ли са стъпвали дори в Художествената Академия. Толкова кротки, че чак да
ти доскучае, да се загледаш в картинката си и да се убедиш в нейното
несъвършенство.
По чудо идваха, но и по чудо си
отиваха. Все сутрин, докато сънят още къшка песента на третия петел. Дълго не
разбирахме това тайнство. А като зададехме въпрос, получавахме един и същи
отговор – порасна вече, отиде да си дири булка.
Че бяха пораснали, не ще й дума. Че им се полагаше
булка – спор няма. Тъгувахме до неделя край празния яхър, докато новото сено
съвсем изпие мириса им, пък като виждахме и Чайка да се завръща от паша
спокойна – забравяхме.
Но една заран се събудих от късото
мучене на Бялото Крило и разбрах, че нещо го мъчи. Станах, залепих нос в
стъклото на прозореца и видях един огромен камион да влиза през голямата порта
рачешаката – с ремаркето напред. Дядо се луташе в двора, превеждаше непохватно
синджира от ръка на ръка, заставаше пред дъха на Бялото Крило, целуваше го,
милваше якото му чело и скришно бършеше очи с доченото каскетче. Прегърна
Бялото Крило през шия, от раз му преметна капистрата и го поведе към
платформата на чуждия камион. Крилото го следваше и повече не каза нищо, а дядо
и не посмяваше да го погледне в очите. Сетне дигнаха оградката на ремаркето,
зажеглиха я по краищата и двигателят запали.
Дядо се втурна към сламника и ... по-нататък не видях.
Чудех се дали да питам какво стана или не. Но сърце не
трае – попитах. А той ми отговори само с една дума – Родопа.
Родопа?... Родопа планина.
Слава Богу, мина още време докато разбера, че така се
казва и заводът за месни продукти, който днес
вече не съществува. И той последва Бялото Крило.
Няма коментари:
Публикуване на коментар