четвъртък, 7 ноември 2013 г.

ПО ДИРЯТА НА БЯЛОТО КРИЛО




Те винаги се появяваха като по чудо. Сякаш Дядо Боже ги спускаше в яслите. Излизаха от яхъра топли и зализани, тънка пара се издишваше през пресните им ноздри, а крачетата им пристъпваха неумело, неестествено и дори смешно по сипкавия сняг. Една майка ги раждаше – Чайка: спокойна, лъскава, черна, с бял нишан на челото. От него идеше името й – от чайката на челото. Малките бяха толкова крехки и изнежени, че не ни се извръщаше езикът, за да ги наречем телета. Затова се вглеждахме в тях, като че ли са написани, и бързо ги кръщавахме. Първото беше Шарко, защото бе черно на бели петънца; второто – Черньо, досещате се защо; а третото Шоко – с цвят на какао и бяло каймаче на муцунката.

С изненада гледахме как от ден на ден растат, укрепват, пъргавеят, а майка им все по-високо подскача, докато бозаят от нея. Големи палавници се извъждаха? Предизвикваха ни за закачки, хитро ядяха курабийките от шепите ни, ловко прескачаха над тояжки и през обръчи. Но после или обръчите отесняваха, или рискувахме да бъдем повалени в разгара на играта. И разбираха. Как пък всичко разбираха? В началото се изумявахме, но после свиквахме с тяхното разбиране. А когато съвсем поумняваха, ставаха бавни, умислени, послушни. Можеше да седиш на трикракото столче със скицник и молив в ръка и да ги рисуваш от сутрин до вечер. По-кротки модели едва ли са стъпвали дори в Художествената Академия. Толкова кротки, че чак да ти доскучае, да се загледаш в картинката си и да се убедиш в нейното несъвършенство.

По чудо идваха, но и по чудо си отиваха. Все сутрин, докато сънят още къшка песента на третия петел. Дълго не разбирахме това тайнство. А като зададехме въпрос, получавахме един и същи отговор – порасна вече, отиде да си дири булка.
Че бяха пораснали, не ще й дума. Че им се полагаше булка – спор няма. Тъгувахме до неделя край празния яхър, докато новото сено съвсем изпие мириса им, пък като виждахме и Чайка да се завръща от паша спокойна – забравяхме.

Но една заран се събудих от късото мучене на Бялото Крило и разбрах, че нещо го мъчи. Станах, залепих нос в стъклото на прозореца и видях един огромен камион да влиза през голямата порта рачешаката – с ремаркето напред. Дядо се луташе в двора, превеждаше непохватно синджира от ръка на ръка, заставаше пред дъха на Бялото Крило, целуваше го, милваше якото му чело и скришно бършеше очи с доченото каскетче. Прегърна Бялото Крило през шия, от раз му преметна капистрата и го поведе към платформата на чуждия камион. Крилото го следваше и повече не каза нищо, а дядо и не посмяваше да го погледне в очите. Сетне дигнаха оградката на ремаркето, зажеглиха я по краищата и двигателят запали.

Дядо се втурна към сламника и ... по-нататък не видях.
Чудех се дали да питам какво стана или не. Но сърце не трае – попитах. А той ми отговори само с една дума – Родопа.
Родопа?... Родопа планина.


Слава Богу, мина още време докато разбера, че така се казва и заводът за месни продукти, който днес вече не съществува. И той последва Бялото Крило.

КАК БЕКИ БОЯДИСА ОГРАДАТА НА ТОМ


Бях чела „Приключенията на Том Сойер” още в първи за втори клас. Но от всичко най-ярко си спомнях момента с Беки в пещерата и този, с боядисването на оградата.

Онова лято беше първото лято без баба. Отиде си през пролетта – в сезона на божурите… Затова прекарах повече от месец с дядо. Да не е съвсем сам.  Той ми позволяваше всичко. Ходех на реката всеки ден, а на дискотека – всяка вечер. Какво ти? Аз бях ключодържател, метач и диджей на дискотеката!
По едно време започна да ме буди рано сутрин, защото дойде ред за събиране на сеното. Ставахме в пет, плискахме си очите със студена вода. Аз – по-леко. Той ми се смееше и викаше:


-         Абе, какво се миеш като коте? Плискай смело.

Плискай, плискай, ала не бях като него – и зимно време до кръста гол на външната чешма?

Потегляхме с манерка вода, малко сирене и хляб и след половин час бяхме на ливадите под гората, над Студената река – пълна с водопади и корита, в които да потънеш до шия. До пладне тичахме на тегели: надолу-нагоре по ливадата с вилите; пластехме, товарехме на каручката и, пояли на две-на три, потегляхме обратно.

Прониква в косата
топло сено.
Каруца катурва баира.
По-бавно, по-бавно върви!
Усещам дъха на селото.

Весели бяха дните. Нощите – тихи. Само един плъх на тавана държеше на тръни моите самостоятелни нощувки в голямата къща. Дядо спеше в ниската част.
И сутрините бяха кротки. Въпреки нас двамата къщата се усещаше празна, боята по прозорците изнемощяваше, а тази – по оградата – направо падаше.
Нямаше жена. Мира не ми даваше, че няма жена.

Един ден се сетих за Том Сойер и разбрах, че няма кой да ме накара да боядисам оградата, а пък и не заслужавах никакво наказание. Тогава отидох до дядо, който дялкаше хващалото на една гега, и му казах:

-         Дядо, да идем до града за блажна боя, колкото за оградата, портата,
и черчеветата?

Той вдигна очи, просветля и рече:
-         Добре, още днес ще ида.

Донесе ми боя и за една седмица къщата грейна.
-         Много е хубаво – казваше дядо. – Да бе жива баба ти да види!
-         Е, има и друга жена сега.

И той кимаше съгласен.