петък, 18 март 2011 г.

НА ТОЗИ ДЕН













Едно лято неистово ми се прииска да издълбая нещо върху камък. Започнах все по-дълго да се заглеждам в дирека на портата, където пишеше "1947 г." Но камъкът бе изписан толкова нежно и толкова дълбоко, сякаш е бил мек като тесто и са чертали по него с дръжка на вилица. Веднъж не издържах и попитах дядо ми:

- Дядо, кой е написал 1947 г. на дирека?

- Аз – рече той.

- А ще ми намериш ли и на мен един камък?

- За какво ти е пък сега?

- Много искам и аз да издълбая нещо? С какво го написа?

- С длето и чук. Ама това не са момичешки работи? Я си ходи по реката с децата? Не е тая работа за тебе.

- Дядо бе, моля те! Дай ми камък, длето и чукче?

Той поклати глава и хвана към яхъра. На другия ден аз пак – камък та камък! Не мирясвам. След три дни кандиса човекът. Докара ми от реката една плоча, извади от избата дебела кърпа, от която се подадоха длето и чукче.

- Ето ти – дялай, щом щеш! Само че гледай да не си убиеш пръстите, да не ти хвръкне прах в очите и да не спукаш плочата. Почуквай ей под такъв ъгъл, начестичко, леко, все едно играеш – но е тежък тоя чук за тебе, да знаеш.

Цъфнах от радост. Започнах да обикалям плочата с длето и чук в ръка. Оставях ги на трикракото столче, галех камъка, с някаква наивна надежда, че щом започна да го удрям, той ще се отпусне и за един следобед ще напиша нещото. Дядо ме гледаше отстрани с любопитно-хитра усмивка и ме запита:

- Какво мислиш да напишеш?

Стъписах се. Какво ли? Не бях мислила досега? Но, за да не се бавя и да се излагам пред него отговорих сериозно:

- Ами ще напишааа...НА ТОЗИ ДЕН ИЗДЪЛБАХ ТОЗИ КАМЪК

Сега вече ме оставиха насаме с плочата, подпряна на бунара. Нямаше повече време за губене, имах наум и какво ще издялам. Започнах. Удар – длетото се хързулна. Удар – улучих, получи се резка. Пак – леко, по-често. .. Китката ми отмаля, а буквата Н бе само с една чертичка. Стоката се прибра от паша. Здрачи се, легнах и заспах на мига.

На сутринта отново бях пред камъка, пак почуквах и сама си говорех "правилно… не – по-леко… добре, добре… ех – слабо".

Сянката на ябълката кръжеше около мен, деца ме викаха зад оградата. А аз ни чувах, ни ядях. Само ябълки.

Дните започнаха да потъват в чертите на буквите. И тъкмо когато по пладне на плочата грейна НА ТОЗИ ДЕН, дядо се появи от нейде и рече:

- Обади се майка ти. Довечера ще дойдат да те вземат, че ще ходите на море.

Бях като тресната с мухобойка. Отчаяна. За първи път отчаяна пред думата "море". Ами камъкът, ами надписът? После започва учебната година – и край!..

Така си стоя плочата до бунара, чак до другото лято. Гледах надписа като нещо далечно и непосилно, но повече не похванах длето. Като че ли камъкът не поиска аз да допиша, че съм го издълбала. Просто той не се отдава на всеки.

Няма коментари:

Публикуване на коментар